Когато преди четвърт хилядолетие е написана конституцията на САЩ, в нея няма място за нито една партия и все пак историята показва, че почти през цялата история на Съединените щати са доминирали две - Републиканската и Демократическата.

И в този цикъл изборът на американците се сведе до двама кандидати – вицепрезидентът Камала Харис, номиниран от Демократическата партия, и бившият президент Доналд Тръмп, номиниран от Републиканската партия.

Но избирателите имат право да определят още 11 кандидати, издигнати от партии, както и двама независими кандидати. Само двама от тях теоретично имат шанс да бъдат избрани за президент, тоест да спечелят 270 делегати в Електоралната колегия. Чейс Оливър, счетоводител от Джорджия, е кандидатът на Либертарианската партия и американците във всички щати могат да гласуват за него. Кандидатката на Зелената партия, докторката Джил Стайн от Масачузетс, е в бюлетините в 38 федерални щата, с право да добави името си към списъка с избиратели в още седем федерални щата.

Епизодични роли

Епизодична роля, с право да бъдат кандидати в няколко щата и без шанс да достигнат до 270 електора в Колежа, имат кандидатите Питър Сонски от Партията на американската солидарност, Блейк Хюбър от Партията на одобрението, Рендел Тери от Конституционната партия , Джоел Скоузен от Американската независима партия, Майкъл Ууд от Партията на забраната, Клаудия де ла Круз от Партията на социализма и освобождението, Джоузеф Кишори от Партията на социалистическото равенство, Рейчъл Фрут от Социалистическата работническа партия и Билд Стоден от Социалистическата партия на САЩ . Сред независимите кандидати се открои академикът и антивоенен активист Корнел Уест.

Гласовете, получени от тези единадесет, традиционно се считат за "хвърлени в кладенеца", тъй като не се оказаха за двамата основни кандидати, в невероятно оспорвана битка.

Основателите на Съединените щати, включително Джордж Вашингтон, не забравиха за политическите партии, когато написаха конституцията, но съзнателно ги заличиха, страхувайки се, че техните междуособни битки могат да доведат до тирания. За разлика от тях почти веднага бяха създадени две политически групи с противоположни възгледи относно федералната власт. Федералистите бяха водени от Александър Хамилтън, а антифедералистите бяха водени от Томас Джеферсън.

Именно победата на Джеферсън срещу Джон Адамс през 1800 г. бележи краха на федерализма, но също така и възхода на Демократическата републиканска партия. С течение на времето естествено се появяват нейни противници, партията се развива и реформира, до средата на 19 век, когато ясно се разграничават двете оцелели до днес опции – „Добрата стара партия“ (ДОП), както наричат Републиканската партия днес и демократичната.

Гласове в кладенец

Тяхното съперничество бавно изтласкваше останалите партии, като изборите показаха, че гласовете за маргиналните партии всъщност бяха "хвърлени в кладенеца". Генерира се от избирателната система победителят получава всичко – кандидатът, който спечели най-много гласове в който и да е избирателен район, има право на всички негови делегати. В такава система една малка партия, която би спечелила дори 25 процента от гласовете, не само не може да има силен кандидат за президент, но и на практика не може да спечели нито един делегат в избирателната колегия.

На второстепенни партии и независими кандидати дори не се дава шанс да спечелят място в Сената и Камарата на представителите. Изключение правят бивши конгресмени или губернатори, които са номинирани от републиканци или демократи, но са решили да продължат политическата си кариера като независими.

„Обречени” на провал малки партии и независими кандидати нямат интерес да организират и водят предизборни кампании, защото не могат да поемат финансовата тежест. Някои обаче съзнателно инвестират в кампания, решена да се оттеглят преди края на надпреварата и да подкрепят един от двамата основни кандидати, очаквайки "подобаваща благодарност".

Обединеното кралство, което имаше подобна система, успя да избяга от спиралата на бинарните избори. Появата и възходът на Лейбъристката партия във Великобритания бавно изтласка Либералната партия от парламента, но тя остана трета опция.

Няма коалиционни преговори

Двупартийната система обаче има голямо предимство при съставяне на правителство. В Америка, страна с президентска система, е още по-просто – президентът формира администрация, като властта му се засилва или ограничава в зависимост от това коя партия има мнозинство в Камарата на представителите и Сената. Едната партия е на власт, а другата е в опозиция.

Процесът протича по-бързо и по-ефективно, защото отпадат дългите и трудни преговори за партийни коалиции, каквито има в страните с многопартийни системи. При политически разделени резултати, както в настоящия случай с България, процесът на създаване на съюзи за постигане на мнозинство може да завърши без успех за неопределено време, поради което гражданите са принудени да гласуват на извънредни избори няколко пъти в една календарна година.

Двоичната система, поне на теория, трябва да успокои враждебността на политическата битка, тъй като и двете партии с относително равна избирателна база трябва да предложат политики, които да се харесат на нерешилите избиратели, за да достигнат необходимото мнозинство. Това би означавало, че партиите се сближават една с друга, така че смяната на правителството не трябва да бъде твърде радикална.

Настоящата поляризация на електората и ожесточените битки между републиканци и демократи могат да се считат за изключение.