Цялата тази драма около евентуалната смяна на мнозинството от едната или другата страна в разписанието на местата в пейките на опозицията и правителството в парламента е пряко обезценяване на принципите на доброто управление и злоупотреба с електоралното доверие на гласоподавателите за най-приземеното партийно договаряне и надиграване на кандидатите. Вече десетина дни всеки ден, от сутрин до вечер, който се появи пред някакви камери от ръководството на партията, наддава с "последното" мнозинство в парламента, сякаш политическата арена е пазар за добитък, а избирателите са мулета за препродажба.

Нека имаме (отново!) изборен опит на други хора...

Когато няколко смъртоносни атаки на акули бяха записани в залива на Джърси през 1916 г., Удроу Уилсън загуби президентските избори в (неговия) Ню Джърси в резултат на страха на хората от крайбрежните градове, че ще нанесе голям удар върху основната икономическа дейност, туризъм - без освен, че Уилсън нямаше отговорност за кого акулите искаха да хапят за лека закуска.

В училище по политическа теория този пример се цитира и като илюстрация за това как гласуват избирателите: мнозинството от тях нямат последователни възгледи за политическите събития, дори не обръщат малко внимание на това ежедневие (знаете какво, обща вълна на ръката: „Всички са еднакви!“, Така те продължават да консумират турските сериали), а когато гласуват, често го правят по противоречиви причини, независимо от рационалния избор в изборните оферти. И политиците, и политическите анализатори (аз!) биха искали да е различно, тъй като изразходва тонове хартия, стотици телевизионни часове и хиляди байтове цифрово пространство, за да обяснява рационално и анализира изборните оферти и индивидуалното качество на кандидатите. Дори за прогнозиране на изборните резултати.

И тогава акулите ще плуват и: хапе, хапе, хапе...

Ето защо нашите партии прилагат друг, доказан корективен „метод” в политическата дейност на обществото, популяризиращ партиите като силна гаранция за по-сигурен социален статус, свързващ индивидуалната съдба на гражданите с електоралния успех на самите партии. . Както е известно, това се нарича "партийност" (или "негативна" политизация) на местната и държавната администрация и на цялата обществена атмосфера - от гинекологията до гробището Бутел. (Това е кратка версия на тазгодишната критика в доклада на Европейската комисия за Северна Македония.)

Освен всичко друго, вълнението от обявяването на смяна на политическото мнозинство в парламента е от там, защото партиите искат да отправят ясни заплахи и неясни обещания към избирателите, че ако загубят град или село на местните избори , социалният статус на хиляди избиратели те осигуряват своето "ухлебие" чрез партийните канали на правителството (и опозицията). Това са крайния натиск за „изстискване” на всеки един глас, който остава на „животновъдния пазар” на изборната карта в страната.

Но смисълът на политиката не е само в изборите, а още повече в това, което се случва в периода между тях. Ето защо в демокрациите предсрочните избори са рядкост и в изключителни политически или лични ситуации - сред американците (макар и в президентска, а не в парламентарна система) дори смъртта или оставката на "седящ" президент не се счита за достатъчна причина за извънредно положение гласуване, без значение кой притежава променливото мнозинство в двете камари на Конгреса.

Ходим на някакви избори буквално всяка година, така че при такава перманентна политическа нестабилност спасението се търси в партийното членство, защото то действа (и работи!) като по-примамлива „институционална“ форма на предвидимост, в сравнение с несигурността на общото състояние на влакче в увеселителен парк. Днес се формира управляваща коалиция с предполагаеми дългосрочни ценности, договорени от участниците в управлението, която вече не важи утре, защото някой не е станал (или е станал) кмет в община.

Е, това също е демокрация. Просто общото му ниво е ниско, защото свежда националните приоритети и стратегии за развитие до квадратурата на паркинг, който трябва да бъде овладян от партията.

Едно от „лековете“ за тази „партизанска“ демократична аномалия е по-високата избирателна активност, защото „балансира“ силата на стриктното партийно гласуване с хаоса на общите избори.

Ние нямаме море, но партийно-политически акули плуват в калта и търсят колкото щеш! Зърна, зърна, зърна…