Разговор с писателката Виолета Танчева-Златева: Тъкането на истории е върховният израз на свободата на духа

Всеотдайният писател вижда възможна история в почти всичко, което чува, вижда, преживява / Снимка: Дуле Дамяновски

Писателката и поетеса Виолета Танчева-Златева публикува най-новата си проза в изданието на "Три", а с романа "Бела сама" прониква съществено в темите за майчинството, женското начало и трагичните обстоятелства в живота.

Миналата седмица в КИЦ-Скопие се състоя промоцията на новия роман на Виолета Танчева-Златева "Бела сама". Привидно простата история съдържа множество наративни пластове. Някои от тях бяха разкрити чрез разговор с промоутъра Ана Йовковска на промоцията, а някои се разкриха и за читателите на „Културен печат” чрез директен разговор с автора.

В романа има множество тематични слоеве, но откъде първоначално взехте идеята за историята?

– Идеите и темите за истории са навсякъде около нас. И за да ги "хванеш", е достатъчно просто да не преминаваш през живота повърхностно, а да го изживееш малко по-дълбоко, малко по-(о)осъзнато. Да има очи, за да види истински хората, да има уши, за да чуе истински проблемите им, а не да присъства само когато радостите трябва да бъдат споделени.

Посветеният писател вижда възможна история в почти всичко, което чува, вижда, преживява. Така се появи историята на "Бела сама". Младежка любов и мечти, създаване на дом и срещи с нови хора, но също и злополуки, смърт, изправяне срещу болести, борба със самотата и изолацията, неприемане на разнообразието, насилие от връстници и семейство, пороци – всички тези неща съществуват около нас. И за да можем да се борим с тях, първо трябва да ги извадим на повърхността, да говорим и пишем за тях.

Автор Виолета Танчева-Златева и промоутър Ана Йовковска / Снимка: Дуле Дамяновски

По-голямата част от историята се развива в провинцията. Може би става въпрос за реминисценции, скрити спомени и спомени?

- Щастлива съм, че съм израснала на село, че от малка успях веднага да попия изконната връзка с корените, с природата. Именно поради нуждата от връщане към корените, разположих част от действието на романа на село.

Много от случките на Бела всъщност са връщане към моето детство – играта на нанизване на върбови листа или разговорите с дядо Борис; много от книгите, които Бела чете, са книги от моето детство; описаната училищна сграда е точно малкото училище в Бориево, в което учех, а дядо Хосе е истински персонаж, който се грижеше за всичко за нас в училището – едно благородно занимание с християнски оттенък по онова време: министър.

Днес няма съществени разлики в начина на живот в града и на село, но съществено различното разбиране и виждане за нещата излезе на преден план по време на пандемията от коронавирус. Селяните не са толкова податливи на конспиративни теории и са по-бунтовни в изразяването на бунта си, но и по-наивни. И за мен беше важно да опиша това в последната част на романа.

Доколко по същество едно литературно произведение може да даде сили на безсилните, онеправданите, уязвимите да се изправят срещу вихъра на живота?

- Дълбоко вярвам в силата на литературата, всъщност в творческата сила на хората. Писането, плетенето на истории, създаването на цял един паралелен свят със свои особености и характери, за мен е върховен израз на свободата на духа, възможност за неговото разгръщане и извисяване над ограниченията на реалния свят. Но писателят също е само човек – и безсилен, в неравностойно положение и уязвим. Следователно писането първо му позволява да се изправи лице в лице със собствените си болки и страхове или с вихъра на живота. И след това на всеки, който ще прочете книгата му, защото всеки има еднакви болки, всички страдаме и се борим през живота. И трябва да видим, да прочетем, че не сме сами в това, че някой друг вече е преодолял порок, победил е болест, изправил се е пред страха от самотата, от смъртта. Всичко това не само ни утешава, но и ни насърчава да се вземем в ръце и да излезем от порочния кръг.

В рецензията си за романа Лидия Димковска пише, че Бела е „като толкова много други момичета, жени и жени, които минават покрай нас с техния товар, който само вътрешните ни очи могат да видят“. Именно им давам глас, да разкажат собствените си истории, предлагайки ни както знание, така и утеха, но и подкрепа и стимул за действие.

Историята на "Бела сама" дойде от живота / Снимка: Дуле Дамяновски

Пишете както поезия, така и проза. Как давате посока на собствените си мисли и вдъхновения?

– Не се опитвам да насочвам мислите си, не се насилвам да пиша поезия или проза, или изобщо да пиша. Нямам дневен план или график, не съм от онези автори, които се опитват да пишат всеки ден. По-важно е човек всеки ден да чете по нещо, да се рови в него и да мисли, вплитайки историята или стихотворението в себе си. Не искам да „примамвам“ мислите си, оставям ги да текат свободно, да се реят и да се връщат при мен. И когато се върнат, се опитвам да отделя момент-два и да ги запиша или поне основната идея, върху която мога да работя по-късно.

Тъй като не съм художник на свободна практика, а коректор на пълен работен ден, нямам много време да пиша. Не знам дали затова пиша повече поезия, или просто защото повече "лъже". Но виждам, че дори в поезията разказвам история.

Често присъствате на събития, организирани от по-млади поколения поети. Колко по-мирно се смениха поколенията в последно време, без разделения, спорове и кавги, а със съдействие?

- Да, старая се да следя разработките на по-младите си колеги, както за да опознавам творенията им, така и да ги подкрепям. Те са пълни с енергия, с нови идеи, със свежест, всъщност както подобава на младостта. Имам чувството, че сегашното младо поколение писатели са някак по-спокойни за мястото, което им принадлежи, не се стремят да се докажат и да завоюват някакво място от по-възрастните. Това тяхно място със сигурност ще дойде, а междувременно пишат, организират събития и четения, социализират се.

По природа съм по-склонна към сътрудничество и подкрепа, отколкото към раздели и спорове. Но те също са нормални, те са разбираема част от процеса на израстване и съзряване, на ставане самостоятелен. Не може всички да мислим еднакво, понякога е необходимо да надигнем глас, ако трябва и да се борим, заставайки зад разбиранията си и защитавайки принципите си. Но ако всички се стремим към една цел – да бъдем по-добри и по-благородни и като хора, и като автори – разделението няма да е толкова остро и да води до кавги, словесни битки и лични обиди. Живеем по едно и също време и в едно и също пространство и вместо да се затваряме в своите тесни и тесногръди фракции, е много по-добре да си помагаме и да разширяваме хоризонтите си – и криле.

(Интервюто е публикувано в "Културна преса" брой 219, в печатното издание на вестник "Слободен печат" 24-25.02.2024 г.)

Уважаеми читателю,

Нашият достъп до уеб съдържание е безплатен, защото вярваме в равенството в информацията, независимо дали някой може да плати или не. Ето защо, за да продължим работата си, молим за подкрепата на нашата общност от читатели, като подкрепим финансово Free Press. Станете член на Sloboden Pechat, за да помогнете на съоръженията, които ще ни позволят да предоставяме дългосрочна и качествена информация и ЗАЕДНО нека осигурим свободен и независим глас, който ВИНАГИ ЩЕ БЪДЕ НА СТРАНАТА НА ХОРАТА.

ПОДКРЕПЕТЕ СВОБОДНАТА ПРЕСА.
С ПЪРВОНАЧАЛНА СУМА 60 ДЕНАРА

Видео на деня