Не, добре, не. Ако този народ и тази нация не съществуват в цялата позната галактика, Господ Бог трябваше да ги измисли. Представете си колко невероятно би било вие на едно проучване на общественото мнение дали сте щастлив/нещастен да отговаряте масово, че сте нещастен, а когато излязат резултатите от това и такова проучване, тогава изпадате в истерия и крещите и да сте недоволни в социалните медии, разбира се, защото резултатите бяха толкова „опустошителни“.

Все едно да стоиш на четиридесет и четвъртия етаж на Джавахир на летището, да се оставиш да бъдеш дръпнат надолу от гравитационната сила на Земята, да си направиш палачинка на тротоара отдолу и когато вървиш пред портите на Свети Петър , очистен от всичките си грехове, да му се сърдиш, да му се караш и да негодуваш на светеца, че те е довел точно сега, при него. Такива сме и такива сме.

Най-голямо влияние върху нивото на (не)щастие оказват историята, традицията и културата. Те представят инцидента като съществен елемент от националната идентичност. Аз съм нещастен, значи съм македонец. Чисто картезианство. От очите на Самуиловите войници и смъртта на царя до смъртта на многобройни герои и юнаци, които се славят като едно постижение, националният характер е пълен с нещастия като буре със зеле.

Във фолклора, литературата, драмата, живописта, киното... Македония се самопредставя като огромна фреска на нещастието. Болно племе, народ, който не се познава, с парализирани очи, его, робство, бягства, окупации, убийства... Това усещане след това значително се отразява на политическата ориентация, тоест на сегашния живот, казва бившият журналист и настоящ колумнист. в неговия брилянтен статут, както той го описва "нещастието" на македонците.

Нещастието е нашата национална идентичност

Понякога чувствам, че сме щастливи само ако сме нещастни. Тоест колективните нещастия ни предизвикват екзалтация, в която чрез истеризирането на въпросното нещастие доказваме и си показваме, че сме щастливи. Тоест ние сме те, не сме се превърнали в някакви други. От опожаряването на болницата в Тетово, през катастрофите с автобуси на "Дурмо турс" край Ласкарци и "БЕСА-транс" край Перник, до всички останали колективни или индивидуални инциденти, потвърждаваме, че това е присъщо и може да се случи само в нещастна Македония. От толкова много нещастия македонецът е станал толкова недоверчив, че дори и да му се случват хубави и положителни неща, той не гледа на тях с удоволствие, а с подозрение, дилема дали някой отвън не му дава някаква на теорията на конспирацията.

Наслоените десетилетия на разочарование в и около него са го превърнали в мярка за нещастие. Толкова сме се зомбирали, че не знаем или още по-лошо ни е страх да се зарадваме на нещо красиво. Това е тази параноя, този спазъм, тази национална теснота и този страх, които ни държат парализирани през всичките тези трийсет години в евентуалното развитие и възстановяване в бъдещето на цял един народ и държава. Жалбата за ежедневните дребни нещастия на средния македонец ни създаде уплашена, изгубена във времето и пространството, разтревожена нация, която не знае какво да прави със себе си и какво да прави със себе си.

И от какво и от кого е нещастен македонецът? Кой му направи това от една прилично уредена и функционираща за времето си държава, с изградени институции на системата, сравнително добро здравеопазване и образование, добра битова среда, култура и изкуство на завидно за балканските рамки ниво, след разпадането на СФР. Югославия да я докосне дъното по всички параметри на социалния живот, от всички възможни аспекти? Кой ни унищожи здравеопазването, образованието, културата, институциите, за околната среда и екологичния живот и изобщо не искам да говоря, за да сме най-нещастните днес дори на Западните Балкани?! СЗО? СЗО?

И за това ли са виновни българите, гърците или родните ни албанци? До кога ще търсим вината за тези и подобни неща навсякъде около нас и във всички около нас, а не в себе си, където е и самият източник на споменатите проблеми. Като такива, ние, цял народ, цяла нация с общо население колкото голям европейски град или китайски квартал в Шанхай или Пекин, с обща държавна териториалност колкото Крим или Сицилия, не можем за тридесет години да можем да го подредим, да се организираме в държавно-правен ред с действащи институции и закони, които да важат еднакво за всички? Даже си мисля, че такива каквито сме или каквито сме от независимостта до сега сме и малко нещастни, тоест и ние трябва да сме щастливи, че сме само толкова нещастни. Заслужаваме повече от това, което сме си причинили.

Какво направи македонецът, за да бъде щастлив?

Университетският преподавател в Юридическия факултет "Юстиниан I" към катедра "Икономически науки" Ванчо Узунов веднъж ни каза, че македонците получават високи заплати в зависимост от това колко са работили, колко продуктивни са били на работното си място, дали са работили -интензивен сектор или в сферата на услугите, а за публична администрация въобще не може да става дума. И за това колко са ефективни, ефективни и колко са работили, тоест заслужили са си заплатата.

Бранко Тричковски казва, че "няма народ в цялата позната вселена, който с по-малко усилия, по-малко енергия, по-малко труд и инвестиции да живее по-добре и по-красиво от македонците". Докато майка ми цял живот казва: като лъже този народ и нищо не прави, и се радва на живота - няма накъде! Напълно съм съгласен.

Както всички южни нации, ние не държим особено на трудовата етика, дисциплината и желанието за работа, оттук и нашия брутен вътрешен продукт на глава от населението. Но когато видите македонци в барове, когато видите домовете им, колите им, дрехите им, най-новите телефони, да ходят в "Гърция" на почивка поне веднъж или повече пъти в годината, да ходят на зимна ваканция и да карат ски в Копаоник, Банско или в Алпите живеем пет пъти по-красив и качествен живот от този, който заслужаваме, тоест от този, който сме заслужили със собствените си усилия. Не сте ли наясно колко и как трябва да работи един швейцарец или японец, за да си позволи всички тези хедонистични удоволствия на земния живот? Вероятно не сте. Така че стегнете се, не бъдете толкова нещастни, защото може би това, което имаме, е много за нас и не го заслужаваме. Вярваме, че ни е паднало от небето, а не че трябва сами да го създадем. Като финландците или японците например.

(Авторът е политолог)