Спрямо резултатите на МОК Токио 2020 Македония направи крачка назад с постиженията на нашите спортисти на МОК Париж 2024. И то голяма крачка. В Токио взехме един медал, среброто на таекуондиста Деян Георгиевски, а в Париж останахме без медал.

Ние не използвахме олимпийския цикъл между тези две олимпийски игри, за да надградим себе си, а по-скоро се върнахме назад. Това казват резултатите.

Македонските спортисти, които се представиха в Париж, изобщо не са виновни за факта, че движението на македонските олимпийски спортове между две олимпийски игри е обратно. Всеки от шестимата македонски представители в Париж даде най-доброто от себе си, вложи най-много от потенциала си, за да постигне възможно най-добър резултат. Дарио Ивановски бяга и се контузи само за да завърши маратонското състезание, той рискува здравето си, за да не се предаде и да разочарова македонската публика.

Таекуондистката Мила Релич показа, че има потенциала да победи истински асове в този спорт. Ех, ако имаше подходящи условия за подготовка в предолимпийския цикъл... Подобен извод горе-долу може да се направи и за другите ни спортисти.

Не липсваше и подкрепа за нашите спортисти от широката публика. Всеки се стараеше да постигне колкото се може повече, публиката най-вече ги аплодираше, солидаризираше се. Но остава фактът, че няма напредък за македонския спорт от Токио до Париж. Напротив!

Институциите и органите у нас, преди всичко тези, които са пряко свързани със спорта, но не само те, но и много други, както много пъти досега, не си свършиха работата Македония да отиде в Париж с повече олимпийци, с повече изпълняват олимпийски нормативи и завършват с по-добри резултати.

Ние като общество не правим достатъчно за спорта, за разширяването на спортната база, за обновяването на инфраструктурата, за подготовката и състезанията на елитните спортисти, за да очакваме систематичен постоянен прогрес в тази област.

Безброй пъти сме виждали как организациите, пряко ангажирани със спорта, се държат като рога в чувал, работейки едни срещу други, кой знае за какви цели, само не и за напредък в спорта, в полза на спортистите.
Много пъти сме виждали как нашите политици чакат на опашка, за да се снимат със спортист, който е направил резултат, но след това много често спортистът е забравен, оставен на себе си, както е бил преди.

Нещата не се правят както трябва, като се започне от основата и нагоре, така че резултатът, когато дойде време да се направи, липсва. Най-добрите ни плувци сами плащат за тренировките си в басейни, таекуондистите и другите ни спортисти се самофинансират, за да оцелеят, залите им са затворени през ваканциите, спортистите ни се преобличат и тренират на ливади, вместо на подходящи терени...

Абсурдите се множат. Нашите борци вече не са конкурентни, както бяха в добрите стари времена, затова търсим чужденци за Македония... Къде са новите Тръстена, Сейдиу, Шоров...? Със сигурност не са в Русия. Ние ще пожънем това, което сме посяли.

Дори не можем да се мерим със съседите, които обикновено вървят напред. Косово, за когото това са трети игри в историята, спечели два медала в Париж, както и в Токио. Сърбия се представи със 113 спортисти, спечели пет медала, три от които златни, Албания има два медала, т.е. един повече от Токио. Хърватия със своите 73 спортисти спечели седем медала в Париж, Словения, с която толкова много искаме да се сравняваме вероятно заради броя на жителите, се представи с дори 90 спортисти, спечели два златни и един сребърен...

Олимпийските игри са финалът на четиригодишен цикъл, наречен олимпиада, където се показват резултатите от работата. Ако не сте създали условия на спортистите ви да работят максимално в годините до Игрите, ще отидете на тях с покани (т.нар. уайлд кард) и със слогана - важно е да участваш. И това не е лошо, но светът върви напред, а ние в обратната посока. Ако продължаваме така, на олимпийски игри и други големи състезания ще имаме само инцидентно добри резултати (ако имаме късмет), а не системно дългосрочно развитие и трофеи, както трябва да бъде в една нормална държава.