Интервю с поета, писателя и мислителя Тихомир Янчовски: Най-накрая се научих да съществувам в настоящия момент
Писателят, поет и бивш преподавател по литература Тихомир Янчовски популяризира най-новата си стихосбирка "Средновековен век", като разкри най-голямото си богатство - широк кръг от приятели от различни области на изкуството.
Промоцията на стихосбирката „Средновековен век” на Тихомир А. Янчовски, която се състоя на 17 октомври в Кинотеката в Скопие, имаше мултимедиен характер. Поезия чете различни профили на хора, в музикалната част се представи групата „Летящи пекинези”, с визуален спектакъл се представи Страхил М.. Петровски, а специални гости на събитието бяха членове на група „Мизар”.
Характерът на промоцията на практика отразява характера на автора на книгата, богат на опит и знания от широк спектър от области и фокусиран върху това, което знае и може най-добре.
Какво беше предизвикателството за вас като автор да направите мултимедийна презентация на книгата „Средновековен век”?
- Нямаше специално предизвикателство, защото правя всички промоции спонтанно, както ще дойде и както ще се наредят нещата в този момент. Не мислех, че толкова бързо ще успея да издам книгата „Средновековие“, защото така се случи, че две мои книги излязоха едновременно „Преди време“ и „Средновековие“. Книгите съдържат песни, написани по едно и също време, някъде между лятото на 2018 г. и пролетта на 2019 г. От около 130 песни направих селекция от около 95 песни, които влязоха на страниците и на двете книги. Промоцията на "Преди време" беше в кафе-книжарница "Буква" и исках да е по-малка по размер и с по-малко гости. За „Средновековен век” исках да направя по-голяма промоция, защото междувременно се пререгистрирах като лице. Напуснах всякаква работа като професор или чиновник и се регистрирах като художник на свободна практика. Но, изглежда, днес не може да върви както преди и тъй като вече не бях аз, трябваше да си дам ново име и затова книгата „Средновековен век” беше подписана от Тихомир Сивеян.
Значи издаде литературно-поетичен диптих с две фамилни имена?
- На едната книга се подписах с фамилията Янчовски, а на другата използвах комбинация от фамилни имена от страна на майка ми и баща ми, от Сивевски и Янчовски и така се получи Сивеян.
На промоцията "Средновековен век" в Кинотеката имаше много хора, които популяризираха поезията ви. Каква е общата енергия, която ги свърза с вас?
- Не ги свързва толкова моята поезия, колкото моята личност. Македония е малка страна и Скопие, макар и да се превръща в голям град, все пак хората, които се занимават с изкуство, се познават. Аз лично поканих всички, които популяризираха поезията ми и никой не ме отхвърли. Познавам лично Пеце и Иво от "Летящият пекинез" и ги поканих да четат поезия, но те решиха да дойдат цяла група и да направят музикално изпълнение на промоцията. Миналата година се запознахме с художника Страхил М:Петровски, но той веднага прие да направи арт пърформанс на промоцията. Познаваме Зоран Тортевски, новият изпълнител на "Мизар", и Добрила Грашееска от много години. Връзката с „Мизар” е, че написах текстовете на последните им четири песни заедно с Тортевски. Когато пишехме песните, Горажд Чаповски направи аранжиментите и музиката. Познаваме го от тридесет години, така че сътрудничеството между нас е естествено и спонтанно.
Ако си спомням правилно, преди тридесет години, когато се запознахме, той се занимаваше с музика, или греша?
- Бях музикант, но не се занимавах творчески с музика, както направиха в „Мизар”, а бях по-скоро репродуктивен артист. Можех да свиря или да изпея нещо, което някой друг направи. Не съм създавал собствена музика, защото спрях да се занимавам с нея на 14-15 години. Човек не може да развива всички таланти еднакво, а трябва да бъде насочен в една посока, за да постигне майсторство в определена област. Ние не живеем във времена на ренесанса, когато хората се развиват еднакво във всички области. В 21 век е много трудно да се създаде нов Леонардо да Винчи или Микеланджело Буонароти.
Кога се случи трансформацията и определянето на литературата?
- Освен с музика и текстове, се занимавах и с рисуване. Мисля, че талантът ми да рисувам е най-силен, но най-много ме изтощи и изтощи и затова се чувствах много уморен. Реших думите, т.е. написването, когато се върнах от Лондон. Това беше причината да се върна от Лондон на 26-годишна възраст. Имах възможността да остана там, да взема документи и да си намеря хубава работа, но все пак реших да се върна. Тогава се чувствах много добре, защото без езика си се чувствах бездомен. Едва когато се върнах, се почувствах щастлив и никога не съжалявах. Не казвам за другите хора, че не е добре да излизаш и да търсиш щастието, но за мен, като човек, който се реализира в езика, няма друга държава и среда, освен тази, в която се говори на неговия език. Никъде не се чувствам така добре, както в страната, където се говори македонски език, в Македония.
Колко от живота ви е бил професор?
- Дълго време бях професор и това е важна част от моята идентичност като личност. Започнах да преподавам на 24-годишна възраст и спрях тази 2021 г. Последното място, където преподавах, беше в Американския колеж. Реших да напусна работата си, въпреки че бях професор от тридесет години. Най-дълго бях в "Нова", 18 години, а преди това преподавах в гимназиите "Йосип Броз Тито" и "Орце Николов".
В литературното ви творчество вече има 11 стихосбирки, четири подборки с поезия, два романа, книга с колони и книга по история, но и 15 превода на книги. След последните две стихосбирки какво следва?
- След като се пререгистрирах като ТП "Сиведжан", искам да издам превода на книгата "Монах Калист". Той е монах, живял самотен живот в цяла Македония през 20-те години на миналия век и е последният човек, живял на Змийския остров в Преспанското езеро.
Независимо от жанра, в който сте се изявили, винаги сте усещали философския момент във вашите творения. Как се чувстваш лично ти като поет, като писател, като мислител?
- Няма разлика. Прозата ми е много по-лесна за писане, защото е обширна и й позволява да се разпространи. Поезията е много по-стегната и по-прецизна и изисква повече ангажираност от този, който я чете и й дава място за по-свободна интерпретация. Прозата освобождава повече писателя, но ограничава повече читателя. Аз лично не ме интересува как се изразявам. Мога да взема старите си песни и да правя кратки истории от тях. За мен е техническо нещо, направих го и забелязах, че когато се публикува в социалните мрежи, прозата е много по-проникваща от поезията. Трябва да има хора за поезията, които искат да мислят, да използват ума, когато четат, за да уловят значението на метафорите в ума си.
Той спомена социалните мрежи. Как тълкувате явлението, че хората все повече четат само това, което се публикува в социалните мрежи?
- Хората четат. Книгите се предлагат и в социалните мрежи, но в Македония, тъй като е малка страна, няма организирана система в нито една институция, която да канализира достъпа до книги, независимо дали са в печатна или електронна форма. Аудио книгите, които вече се превърнаха в сериозен бизнес на Запад, също са недостатъчно представени. Проблемът със социалните мрежи е, че там се четат кратки текстове. Дори колона от две страници вече е дълъг текст за тези медии, а тези, които знаят как да изразят мисълта си под формата на максима, в едно или две изречения, са особено популярни. Това обаче не означава, че традиционната литература и писането на романи и романи трябва да бъдат забравени, съсипани или превърнати в история. Те съжителстват паралелно, но сега е време за кратки форми. Те имат най-голяма популярност.
Роден си в Скопие. Прекарваш по-голямата част от живота си в Скопие. Какво мислите за Скопие, за разлика от това, което живеехме преди тридесет години?
- Скопие в края на 80-те и началото на 90-те години на 20-ти век беше феноменален град, със своите плюсове и минуси. Не мога да обясня на по-младите поколения, че са ходили на Старата скопска чаршия в полунощ, а на дискотека в три часа сутринта. Нощният живот в Скопие започваше, когато се стъмни, така че имаше първа смяна до полунощ, втората смяна продължаваше до зори и обикновено завършваше в пекарна или яхния. Това продължи няколко години, а след това дойде влиянието от Запад и въвеждането на работно време и други подобни закони и забрани. Така Скопие загуби своя чар. Но Скопие за мен е в същото време най-мразеният и най-обичаният град, защото е мой. Хората, които обичат Скопие, не трябва да позволяват на никакъв цвят да оформя града им както със сгради, така и с политика, защото така ще изгони кротките и кротките, а дивите ще правят каквото си искат. Тогава Скопие ще стане варварски град, какъвто вече е.
Какво имаше предвид, когато нарече последната си книга „Средновековие“?
- Заглавието има буквално и метафорично значение. Средновековието е разстройството на този век. Цялата тази джунгла от информация, смесване на стилове и глобалистични връзки, която обърква хората, прави века объркан. Не е средновековен, защото е различен от средновековието. Но, от друга страна, прилича на Средновековието, защото продължи дълго и мисля, че този разхвърлян век ще продължи дълго. Средновековието продължава векове, както средната възраст на човека продължава дълго време. Средновековието има и добри, и лоши страни, защото има някаква стабилност, но има и превъзходство на църквата над обществото чрез налагане на една истина над всичко. Нещо подобно виждаме днес чрез използването на сила и мощ на държавата чрез налагане на единомислие, което не е много различно от средновековното. Някои идеи се рекламират като прогресивни и всеки, който не ги приема, е извън времето и не трябва да съществува. Има голяма агресия към всеки, който има различно мнение от общоприетото в днешните западни демокрации. По този начин се налага единодушие под маската на свободен пазар и демокрация. Тъй като вече сме живели в един ум, е много лесно да го разпознаем.
В такава среда къде се виждате като ТП „Сиведжан” в обозримо бъдеще?
- Не се виждам нито в бъдещето, нито в миналото. Най-накрая се научих да съществувам в настоящия момент. Всеки ден е нов ден и красив ден за мен, така че не мисля много за утрешния ден. Мога да планирам в някои груби линии, но оставям новия ден да ме изненада с новостите си. Така че не се опитвам да си представя себе си някъде след пет години, тъй като не мога да си спомня какво направих преди пет години. Важен е само настоящият момент.
(Интервюто е публикувано в "Културна преса" № 102, в печатното издание на вестник "Свободна преса" на 23-24 октомври 2021 г.)