
Интервю с режисьорката Ана Опачич: Трябва да се връщаме към класиката отново и отново
Ана Опачич преплита литература и филм с книгата „Авторски политики във филмовите адаптации“, като освен изследвания в областта на теорията на филма, тя е филмов режисьор и директор на филмов фестивал.
Препоръчва се
Докторската дисертация, публикувана в книгата „Авторски политики във филмовите адаптации“ на Ана Опачич, изследва две изкуства: литература и филм. Книгата разглежда три канонични филма и три литературни произведения: новелата на Томас Ман „Смърт във Венеция“ на Лукино Висконти (1971), незавършената пиеса „Войчех“ на Георг Бихнер на режисьора Вернер Херцог (1979) и фрагментарната поезия на Арсений Тарковски във филма „Огледало“ “ от Андрей Тарковски (1975).
Два от тези филми, поради съдържанието си, все още са актуални в днешния контекст („Смърт във Венеция“ и „Войчек“). Третият филм е избран поради своята фрагментарна, нелинейна филмова структура и изключително рядката поява на поетична адаптация, което го отличава от другите класически филми.
Книгата на Ана Опачич посочва значението и популярността на филмовата адаптация на литературно произведение, особено като се има предвид, че огромен процент от филмовата индустрия се основава на адаптации на литературни шаблони.
Сериозното и задълбочено изследване на тема „Авторски политики при филмовите адаптации” е вашата докторска дисертация, която съчетава литература и кино. С какви намерения поставихте филмовите адаптации във фокуса на изследването?
- Докато чаках окончателната оценка от комисията за магистърската ми теза, заедно с проф. Стефан Сидовски стояхме в дълъг коридор, сами в тишина. Професорът, за да облекчи очакването ми, започна да ми говори за филма „Полин а ла плаж“ (Pauline a la plage) на Ерик Ромър, защото това беше връзката с моя филм и в този разговор той небрежно спомена, че няма да Не е лошо да напиша докторската си степен по теория на авторството във филмовото изкуство. Това беше началото.
В дискусиите между студентите от филмовите академии, както и сред професионалистите в киното, въпросът какво трябва да представлява адаптацията и/или колко свобода има режисьорът, т.е. авторът, в процеса на филмова адаптация на вече добре позната писмена работа. Училищен пример за практикуване и мислене за адаптиране, който давам на моите ученици, е разказът „Хълмове като бели слонове“ на Ърнест Хемингуей, който е само пет страници. Това е класически пример за разказ, върху който може да се развие теорията на адаптацията и теорията на автора. Винаги очаквам с нетърпение техните адаптации, които струват омнибус, почит към Хемингуей. Всички тези сценарии са абсолютно различни и всеки от тях изгражда история от своя субективна гледна точка.
Мисля, че започнах да пиша тази книга основно вдъхновен от моите ученици и класовете, в които имаха безкрайни анализи, които понякога завършваха с битки (хаха) по въпросите кой е авторът на филма и дали има универсален/правилен начин за адаптация.

В изследването си анализирате три филма на култовите режисьори Лукино Висконти, Вернер Херцог и Андрей Тарковски. Как стана селекцията им и какви бяха основните насоки при подбора на филми?
- Привилегия е да можеш да посветиш част от живота си и да се срещаш ежедневно с тези автори, но и да се учиш от тях. Основните насоки при подбора на филмите всъщност бяха литературните внушения, започнах с литературата, тоест три различни литературни жанра – новела, драма, поезия. И трите литературни произведения и техните екранизации са класика, евъргрийни и смятам, че винаги, колкото и да напредваме и да се развиваме в която и да е сфера, трябва да се връщаме отново и отново към класиката.
Имам лични, емоционални предпочитания към всички тези произведения, защо ги избрах и смятам, че това е единственият правилен начин, защото и Висконти, и Херцог, и Тарковски са имали дълбоки лични и емоционални убеждения и причина да са избрали Ман, Бихнер и Тарковски ( бащата) и не са изчислили. Сега, ако трябваше отново да напиша книга на тази тема, може би бих избрал други книги и филми, но тогава, по това време, ми се стори, че тези трите трябва да бъдат.

Няколко аспекта на филмовата индустрия са включени във вашата работа като професор по филмов сценарий и сценография в университета "Европа Прима", като автор на късометражни игрални филми и като основател и директор на "Плажния филмов фестивал" в Охрид . Как филмовото изкуство успя да те обхване във всяка пора?
- Като малък исках да стана готвач и смятам, че в кулинарията, както в живота, са важни дозировката, мярката и добрите подправки. Сега, когато си въртя филм в главата, някак си сякаш всичко това ми дойде естествено и спонтанно, защото не съм прескочил нито една стъпка.
Докъде сте с подготовката за снимките на първия ви пълнометражен филм „Трета смена“, като се има предвид, че той получи подкрепата на Филмовата агенция през 2022 г.?
- Филмът "Трета смена" е на етап предпродукция. Главният кастинг и второстепенните роли са приключили, а епизодичните роли и екстрите все още предстои да бъдат завършени. Локациите са избрани и заключени, в момента работим по сценографията и костюмите, а през март започвам актьорските репетиции. В края на август ще се преместим на брега на Преспанското езеро и трябва да направим първия си флап.
Каква е темата и чий е сценарият на филма?
– Докато четях книги за докторантурата си, намерих текст, който описва големите горещини, обхванали Франция преди няколко години, когато беше толкова горещо, че хората, живеещи сами или в старчески домове, умираха поради недостатъчни и неадекватни грижи. Тогава имаше заглавия във вестниците, че само богатите страни могат да си позволят стари хора. За да не бъдат пренебрегнати възрастните хора, те се стараят да бъдат равни с младите.
В днешното общество не е позволено на човек да остарява пасивно, както показват телевизионните реклами, в които стари хора скачат с парашут, само за да покажат, че все още могат. В същия текст се среща и изричната социална и културна критика на Мишел Уелбек, който казва, че в този свят можеш да си суингър, зоофил, садомазохист, но не ти е позволено да остарееш. Въпреки че тази тема засяга всички нас, мнозина избягват да мислят за този процес и за старостта. Натискът, оказван върху нас от козметичната и фармацевтичната индустрия да бъдем вечно млади, до голяма степен се подкрепя и от филмовата индустрия, а сцените на голи стари хора са нещо, с което никой не иска да се сблъска.
Поради собствения си страх от остаряването и смъртта, хората биха предпочели възрастното население да бъде възможно най-невидимо и в маргиналата. Това беше една от отправните точки за сценария за "Трета смена", т.е. третата възраст, който написах заедно със съпруга ми Слободан Трайкоски.

С каква идея създадохте фестивала за европейско кино „Плажен филм фестивал” в Охрид преди седем години?
- Първите ми спомени от Македония са тези от Струга и Охрид, всъщност от Стружките вечери на поезията, на които бяхме заедно с родителите си. Някак си онези лета, прекарани на езерото, сякаш времето беше спряло там и това ми липсваше, когато се преместих в Скопие и в онези студени зими си припомних концерт на кубински певци, доведени от Нанси Морехон в църквата „Св. София“, спомних си за децата, които цял ден небрежно скачаха от моста в Мечтаната река, но и за четене на поезия в Калища под хилядолетно дърво и исках да споделя това усещане с гости/публика от филмовият свят.
Как се приема фестивалът от местната общност в Охрид и как виждате растежа и развитието му досега?
- Като се има предвид, че почти никой от екипа не е от Охрид, първо трябваше да спечелим доверието на охридчани и мисля, че това се случи, когато започнахме филмови прожекции на градския плаж Саръище. Спомням си един разговор с един от посетителите на фестивала, който е от Охрид, когато ни каза - "Ако местните хора дойдат на прожекциите в Сараище", както ние в Далмация наричаме фетивите - тези, които са родени тук - "това ще означава, че сте приети". И точно това се случи, градът беше съпричастен към фестивала.
Това, което ме радва особено е, че фестивалът се разраства като локация, а успоредно с това и като програма, и всички членове на семейството могат да избират място, където да намерят филм за себе си по време на кино вечер. И така от личен опит, а знам, че не съм единственият, в началото на фестивала бях на централната локация на плаж Славия, а сега заедно със сина ми отиваме в Сараище за детската програма. Отгледахме, вече може да се каже, поколения деца, които в първите години бяха доброволци и идваха на работилници, а днес са част от екипа на фестивала.
Биография – Пълна отдаденост на филма
Филмовият режисьор Ана Опачич (1990) е родена в Трогир, Хърватия. Завършила е Художествената академия в Сплит, катедра "Филмо и видео". Тя получава магистърска степен в Университета за аудиовизуални изкуства ESRA в Скопие (Europe Prima) в катедрата по филмова и телевизионна режисура. Тя получава докторска степен в Института за македонска литература към UKIM на тема „Авторска политика във филмовите адаптации: „Смърт във Венеция“ (Лучино Висконти), „Войчек“ (Вернер Херцог) и „Огледало“ (Андрей Тарковски)“. От 2014 г. работи като асистент в Международния университет за аудиовизуални изкуства „Европа Прима“ в Скопие по предметите Филмов сценарий и Драматургия на сцената.
През 2010 г. участва в международния студентски филмов лагер „Интеракция“ като режисьор, а през 2013 г., също като режисьор, участва в „Sarajevo Talent Campus“ на филмовия фестивал в Сараево. Досега е направил осем професионални късометражни филма, около 20 късометражни филма по време на следването си, както и няколко изложби и пърформанси на ново медийно изкуство.
Първият й игрален филм, озаглавен "Трета смяна", е в предпродукция. Член е на Асоциацията на филмовите дейци на Македония (DFRM). От 2018 г. е основател и директор на Фестивала за нов европейски филм „Beach Film Festival“ в Охрид.
(Интервюто е публикувано в "Културен печат" брой 264, в печатното издание на вестник "Слободен печат" 18-19.01.2025 г.)