Влязохме в нова истерия в отношенията с България през последната седмица. След сравнително спокоен период, в който сякаш имаше надежда отношенията да останат в рамките на нормалното, от преди месец отново сме в спирала на ескалация. Просто е удивително колко крехко беше "примирието" - два маргинални инцидента, разбира се, повече от подозрително ударени в точния момент, успяха светкавично да ни върнат към старата реторика. Сякаш бяхме в "нисък старт" за битка, че за една седмица стигнахме дотам, че нашите чиновници призоваха политиците им да бъдат обявени за персона нон грата, а политиците им подобаващо се отличиха с призиви за реактивиране ветото, което ще блокира пътя към ЕС. Прилича на сценарий на филм.

мирис на "режисура"

Ето защо, тъй като цялата поредица от обстоятелства изглежда толкова кинематографична и сценична, смятам, че е необходимо да се гледа на обстоятелствата с хладнокръвие. Факт е, че през последния период има ескалация на антагонизма и факт е, че прогресията на тази ескалация малко намирисва на "режисура". Оттам нататък трябва да калкулираме два сериозни фактора - дали подобна ескалация по същество устройва Македония и България и дали подобен антагонизъм е автохтонен, или е само спорадично и маргинално явление. Мнозинството от гражданите обаче не са принципно националисти, а се интересуват повече от по-добър живот и добросъседство, което трябва да е добра новина.

Освен това нито Македония, нито България имат съществена стратегическа полза от лошите отношения, освен като преходна евтина политическа игра на изолирани политически субекти в двете страни. Затова не бива да вдигаме прекалено много истерия около подобни инциденти, но в същото време трябва да внимаваме за начина, по който те ще бъдат обработени чрез местния политически дискурс в двете страни.

Предизвикателство за България

По принцип глупаци на Балканите не липсват и от двете страни на границата, така че не бива да се учудваме, когато се случват подобни събития, особено като се има предвид фактът, че отношенията с България са на най-ниското си ниво. Съществената борба обаче не е в това, че няма такива маргинални изключения (това е невъзможно), а в това, че те си остават точно това – изключения, които не са истински представителни за официалната политика на двете страни. Зависи най-вече от това как ще се държат институциите и политическите елити в Македония и България при подобни провокации, т.е. дали ще ги "отпишат като глупост", или ще ги използват като повод за нова ескалация, т.е. затягане на официална политика.

Мисля, че това е по-голямо предизвикателство за София, отколкото за нас, поради няколко причини: (1) те имат по-изразен етноцентризъм във вътрешната си политика като цяло, за разлика от Македония, където мултиетническото общество налага по-голям дух на толерантност; (2) от две години са в предизборна реторика, където доминира политическото хищничество по тази тема; (3) все пак научихме нещо от проблема с Гърция, където се оказа, че евтиният популизъм е дългосрочна загуба за политиците, които го използват. Така че смятам, че опасността подобни инциденти да бъдат използвани като извинение официалната политика да стане антагонистична е по-голяма в България, отколкото в Македония.

Ново вето?

Това ни води до основния въпрос: Може ли тази мейнстрийм ескалация да ескалира в друго официално вето? Според мен на този етап рискът от подобен ход все още не е голям. В Протокола за добросъседство, който е посочен в официалната рамка за преговори с ЕС, изрично се посочва, че освен конституционните промени, няма да има нови условия за Македония при отварянето на главите, което означава, че формално тя би било голям прецедент, ако България, освен тези гаранции, активира ново вето преди отварянето на главите, разбира се при условие, че ще приемем конституционните промени. Затова не мисля, че това ще доведе до ново вето, поне не в близко бъдеще, освен ако, разбира се, този въпрос не стане топ тема на новите избори, при което всички варианти са възможни.

Именно поради тази чувствителност, както в Скопие, така и в София, смятам, че реакциите на тези инциденти от официалните представители на държавата са от ключово значение. Тук, специално у нас, виждам две реплики: тази на Пендаровски, за обявяването на Джамбаски за персона нон грата, оцветена със сигурност геополитически код, и тази на Османи, в която доминират дипломатическата предпазливост и нежност. Мисля, че правилният подход е някъде по средата между тези две линии, ето защо. Смятам, че подходът на Пендаровски е твърде твърд – не можеш да обявиш някого за нежелан човек, само защото е изкрещял неща, които не ти харесват, въпреки че са нецензурни, вулгарни и, разбира се, радикални.

Подобни лозунги обаче също попадат в сферата на правото на мнение и слово, дори това мнение да е по същество обидно. Ако има други причини за подобен ход (ограничаване на влизането на евродепутата), свързани с други разузнавателни знания, които влизат в сферата на геополитическия стратегически интерес на държавата, то тази причина за предложението трябва да бъде допълнително обяснена и подкрепена , в противен случай ще остане впечатлението, че реагираме неадекватно.

Османи, от друга страна, според мен е твърде мек - осъждането на инцидента в Охрид и бързото институционално решение със сигурност е sine qua non, мисля, че е грешно постоянно да се опитваме да одобряваме България и само България, добавяйки някаква системна мозайка за своите разочарования (специални институции, специална закрила и т.н.), без да отчитат цялостния контекст. Той със сигурност е по-зле от българска страна, отколкото от македонска, защото там тази ксенофобия е почти официална политика. Затова реакциите трябва да са съобразени с чувствата на македонските граждани по тази тема, защото в противен случай рискуваме те да загубят всякаква вяра, че техните представители работят за техните интереси и да ги направим напълно апатични и цинични.

С прости думи: не може да е език на омразата за България, когато казваме, че сме македонци, и не може да е език на омразата, когато Джамбаски казва, че сме българи. Не можем просто да се съсредоточим върху това, което ги притеснява, а те да пренебрегнат това, което ни притеснява. Ето защо, точно с това усещане за асиметрия, всяка наша добронамерена стъпка трябва да бъде подкрепена с някакъв ход от страна на България, защото ако не е, електоратът ще се радикализира допълнително, а след това и партиите.

(Авторът е политически анализатор)

Взето от Дойче веле

[sc name=”dw” ][/sc]